Швейцария. Трета част – замъци и езера
Нашето пътуване из Швейцария започна в Женева, пресече Швейцарското плато, за да навлезе в Алпите при Люцерн. Какво видяхме до тук можете да прочетете в предходните две статии – тук и тук.
Оставихме Люцерн и поехме на юг към Тичино. Тичино е единственият кантон на Швейцария, където италианският е езикът на мнозинството. Тази работа с различните езици в Швейцария е доста странна за хора, в чиято държава има един официален език. Швейцария е около 2,5 пъти по-малка от България и на тази територия официалните езици са четири. Освен споменатите френски, немски и италиански, четвъртият език е романски. Той е слабо разпространен и се говори локално в части от кантона Граубюнден.
Това превръща Швейцария в една мултикултурна страна, в която буквално съседни села говорят на различни езици.
Имахме възможност да усетим и влиянието на немци и французи върху стила и пейзажа на градовете, а сега пътувахме към Тичино, за да открием италианския отпечатък. Но първо трябваше да нагазим Швейцарските Алпи.
Ако погледнете карта на страната ще видите, че долната й половина е силно планинска. Тук върховете над 4000 метра са нещо естествено, а гледката на снежни шапки – нищо необичайно.
За красотата на швейцарската природа е казано толкова много, че всички описания са се превърнали в клише.
И когато човек отиде там и наистина види тези планини, разбира, че всички приказки са реално отражение на истината. Швейцария е повече от прекрасна. Представете си една широка магистрала, движеща се по дъното на тясна долина с идеално равно и зелено дъно. Границите на тази долина са стръмни склонове, по които гледката на стичащи се водопади е обичайна. А над тези склонове, се простира пояс от иглолистни дървета и докато катерите с очи към върха ще видите как те бавно отстъпват на снега и облаците. Това на кратко е Швейцария. А после следват тунели, включително и тунела Готард, дълъг 16,9 км. Този тунел, най-дългият в Швейцария, е и портата на Тичино.
Първата ни спирка в Тичино беше град Белинзона. Градът се намира в долината на река Тичино няколко километра преди вливането й в Лаго ди Маджоре. Стратегическото разположение на мястото – в подножието на прохода Готард през Алпите и над езерото Маджоре подтиква още римляните да изградят гарнизон там.
По-късно франките разширяват гарнизона, а после и Милано го управлява, преди градът окончателно да се присъедини към Швейцарската конфедерация.
Трите замъка на Белинзона са наследството на града и са най-добре запазените замъци в Европа.
Включени са и в списъка на UNESCO. Замъците са разположени стъпаловидно над съвременната част на града.
Най-ниският замък е Кастелгранде, който съответно е и най-голям. Той е разположен на скалисто възвишение, което изпъква над тясната долина и е естествена защитна позиция.
Въпросното възвишение е било форт от I век пр. н. е., като периодично е било подсилвано и модернизирано, най-съществено през 14 век. Между него и Монтебело (следващият замък) е разположен старият град, а на най-високата точка е разположен малкият замък Сасо Корбаро. Последният замък осигурява невероятна гледка към долните замъци и долината, а също може да се възползвате от ресторантчето, което се помещава там. Макар там цените да са доста високи, дори и за швейцарските стандарти.
След Белинзона и впечатленията от там се насочихме към Лугано, където твърдо се докоснахме до италианското лице на Швейцария.
Лугано е сякаш кръстоска между италиански град като Комо и курорт на Френската Ривиера.
Лугано, подобно на Женева, има аристократично излъчване и тежест. Усещането е сякаш да си част от филм за Джеймс Бонд. Градът е разположен на брега на едноименното езеро, а самото то е запълнило пространството между три планини.
Бреговете на езерото са стръмни и се превръщат в планински върхове, с малко място в подножието им за Лугано. Обиколихме града и се насочихме към Монте Бри (един от споменатите върхове), където освен на гледка щяхме да се насладим на вечеря.
От Лугано до Монте Бри се стига с фуникулeр (въжено влакче) или по тесен път, който се вие по стръмен склон и предлага само 180-градусови завои. Но гледката горе си струва, а храната още повече. Ресторантчето беше Грото.
Грото е швейцарски ресторант от селски тип, в който се предлага традиционна храна. „Селският тип“ в Швейцария значи подреден, шарен и уютен.
Малка хижичка на върха на една самотна планина. Идилия.
Храната, която любезните домакини ни предложиха беше с италиански привкус – отлично талиатели с манатарки и ньоки с горгонзола.
Чудесно хапване и отлична гледка към езерото, Лугано, върховете и Кампион. Ако не сте чували името на последното, то това е малкото градче, което е разположено срещу Лугано, от другата страна на езерото.
Споменаваме го по две причини. Първата – там е второто по големина казино в Европа. Не си мислите, че сме залагали. Казиното е във фалит и не работи от Юли 2018.
Втората причина е по-интересна. Кампион е италианска територия, която е изцяло заобиколена от Швейцария. На нас обаче ни предстоеше да преминем изцяло на италианска територия и нямахме намерение да се задоволим само с неин ексклав.
