Хот пот в Хонг Конг
Когато си представим приятелско събиране в повечето случаи ни изниква в съзнанието няколко студени бири, пържени картофки, приятна вечеря у дома или пък в хубаво заведение. Това разбиране е нещо, което за нас е съвсем естествено. Наскоро докато бяхме в Хонг Конг познати местни на наши близки ни поканиха на вечеря.
Любопитството ни се увеличи драстично и нямахме търпение да разберем как ще протече събитието и къде ще ни водят. Единственото, което ни казаха беше, че ще хапваме предимно морски дарове, при което стомасите ни засвириха доволно.
Появихме сме пред ресторанта около 30 минути преди резервацията и заварихме огромна тълпа, която очакваше да се освободи маса. Обикновено големите стълпотворения пред заведенията за хранене са гаранция за качеството на храната и затова потрихме доволно ръце. Двойно по-голямо задоволство ни връхлетя, след като нашите приятели ни обясниха, че заведението е особено популярно сред местните хора. Е, вече имахме огромни очаквания. Да хапнем при местните. Да се спуснем дълбоко в сърцето на града и да видим отблизо живота на хората.
Малко по-късно ни въведоха сред индустриалния дизайн ресторанта. Седнахме на уютна и широка маса и бързо започнахме да се оглеждаме за меню, точейки прибори и стомаси за морски дарове и риби. Вълнението отне от наблюдателността ни и ни бяха необходими няколко секунди преди да забележим котлона и тенджерата по средата на масата. Няколкото мига мълчание, съпроводени от объркани погледи, бяха бързо разсеяни от домакините. Хот пот. Традиционен китайски метод за приготвяне на храна.
То всъщност си е направо ритуал. Защото не тенджерата и котлона са важни, а хората около масата, които освен храната, споделят и приготвянето й.
Идеята е следната – поръчва се сет меню, което съдържа доволно количество различни продукти. Всеки от продуктите е с предварително оказано време за готвене. Сервитьорите носят суровата храна, а ние я пъхаме в тенджерата, пускаме таймера и ядем след изтичането на времете. Никой от продуктите не е с време на приготвяне повече от три минути. На пръв поглед това ни се стори като страшен бизнес, който може да бъде реализиран и в България срещу мултимилионна печалба. След това се появи сервитьора, който изсипа в тенджерата ни течност с млечнобял цвят.
Това бързо ни върна на земята и вдигна тревога . Нашите домакини ни обясняха, че течността всъщност е вода с подправки и сол, но някак съмнително ни напомняше за вода предназначена за пране на дрехи. Въпреки всички съмнения се усмихнахме и си припомнихме, че ни очакват морски дарове.
Започнахме с миди. Трудно можем да си представим по-добро начало за една вечеря. Симпатични и с лъскави черупки, една от най-любимите ни морски храни. Мидите бързо преминаха през врящата върху котлона тенджера и още по-бързо се озваха в стомасите ни.
Продължихме уверено с морски уши, морски охлюви, крабове и някаква риба, която се оказа китайският вариант на нашия черноморски калкан. А когато пристигнаха скаридите, вече съвсем бяхме забравили първоначалното недоверие.
Всичко се оказа изключително вкусно, а врящата тенджера пред нас само засилваше апетита ни.
А после донесоха тофу и нещата тръгнаха стремглаво на долу.
Днес, като се връщаме към спомените си от онази вечер, помним тофуто като преломен момент. Преди него, продуктите се поднасяха синхронизирано, почти ритмично. А варенето изглеждаше почти като изкуство, красиво и вкусно. След тофуто, вечерта полудя и в тенджерата за кратко време се оказаха няколко различни вида тънко нарязано свинско месо, различни соеви продукти, чиито вкус не беше много по-добър от този на тофуто и огромно количество китайски зеленчуци, чиито вкусови качества трудно могат да оправдаят присъствието им на трапезата. А на края, през тенджерата преминаха и доволно количество кренвирши. В този момент апетитатът ни се пречупи. Хот потът се оказа сурова лъжица.
Представете си врящата гозба. Бульон, през който са преминали всевъзможни храни. Толкова много и различни, че определението „универсален“ придобива нов смисъл.
Представете си сега последната сцена. Последният щрих на вечерята. Този грандиозен момент е моментът на главния готвач. Той излиза пред прожекторите, заедно с паничка варен ориз. Тъпаните започват да отмерват времето, защото краят на хот пот-а е "най-добрата част" – конджи. Тази супа често намира място сред менюто на реномирани ресторанти и е сравнително популярна за западния вкус. Нашето конджи представляваше следното – главният готвач изсипа ориза във врящата гозба, която старателно беше поела вкусовете на цялата храна през дългата вечер. Шокът ни връхлетя и тук някъде тотално забравихме нашето призвание да търсим храната и да отваряме вкуса си дори за странното. Някъде там във врящата тенджера и миризмата на тофу разбрахме че имаме праг и че току що го преминахме.
И все пак, днес от удобството на нашите кресла можем спокойно да се върнем към този момент и да се изкефим, защото видяхме един великолепен Хонг Конг, чиито блясък е във всички технологични върхове и нелепи моменти. Хиляди лица, които бясно се сменят пред очите ни. Нищо статично, нищо циклично. Град на промени и динамика.
